Баба Меца върви из гората и среща вълка, целия проскубан, насинен, с кръв по козината. Питала го:
— Вълчо, що си такъв, бе?
А той:
— Като си вървях през гората, гледам зад един храст Червената шапчица. Покаже се, скрие се. И аз скочих в храста да я ям. А тя като ме подметна – бой, бой и виж сега на какво приличам.
-Така е Вълчо – казала баба Меца – като бъркаш Червена шапчица с червена барета…
Прибира се един и заварва жена си да плаче.
- Какво се е случило?
- Такава обида... Такава обида...
- Кой те е обидил, миличко?
- Майка ти!
- Че как? Тя не живее с нас! Даже не живее в нашия град!
- Написала ти е писмо, пък аз по погрешка го отворих...
Мъжът взема писмото, прочита го и пита:
- Добре де, къде е обидата?
- Ей тук, най-накрая!
А най-накрая пише:
Мила дъще, не забравяй да покажеш писмото на сина ми!